„БЛАГАТА” СМЪРТ

Като дете бях свидетел на следния печален случай: мой приятел ме извика от дома да ми покаже нещо и ме заведе в една конюшня. Влязохме тихо и предпазливо. На сламата лежеше кон със счупен преден крак. Горкото животно дишаше тежко и учестено, а счупената кост стърчеше и зловещо се белееше в полумрака. Конят отвори очи и ни погледна. В очите му имаше болка и мъка, стори ми се, и някаква молба. Постояхме, погледахме и си излязохме с натежали от състрадание сърца. На връщане срещнахме стопанина на коня и един милиционер. Моят приятел ми обясни (беше по-голям от мен), че милицио­нерът идва да застреля коня; конските кости не зараствали и смъртта била единственият начин да се прекратят мъките на нещастното животно.

В последните седмици във връзка с промените в Закона за здравеопазването бе дискутиран въпросът за евтаназията. Евта-назия е гръцка дума, съставена от думите „ев” – добре, хубаво, щастливо и „танатос” – смърт. С това понятие – „хубава, блага смърт” се означава умишленото, нарочно прекратяване на живота на тежко болни и силно страдащи хора с цел да се сложи край на мъките им. С огромно мнозинство депутатите гласуваха против евтаназията, но тя има и своите привърженици, които енергично я защитават. Тъй като това е тема, която отдавна вълнува и вярващи, и невярващи, бих искал днес да я разгледаме в светлината на християнското учение.

Някои твърдят, че това е една сложна философска, психоло­гическа, социологическа, медицинска и пр. тема. Аз не мисля така. „За” или „против” евтаназията това е просто един миро-гледен въпрос, чието решаване зависи от ценностната система, която изповядваме. Шестата Божия заповед (както и всички останали) е недвусмислена: „Не убивай!”(Изх. 20:13). Следо­вателно за християнина евтаназията, която е убийство или съучастие в самоубийство, уж с хуманни съображения, енедопус-тима. За атеистите пък Бог и богооткровения нравствен закон са празни приказки, те не се съобразяват с тях и затова разсъж­дават и преценяват различно.

Привидно и двете страни тръгват от едни и същи изходни позиции – хуманността. Съображенията им са уж еднакви – да се избегнат и прекратят човешките страдания. Казвам „привид­но” и „уж” защото разбиранията на едните и другите за човеч­ност и страдания са различни.

Трябва да признаем, че доводите на привържениците на евтаназията звучат убедително. За тях няма душа в християнския смисъл на думата; човек не е безсмъртен, няма задгробен живот, Бог и възмездие, а човешкото съществуване приключва оконча­телно и безвъзвратно с телесната смърт на индивида. При такова положение на нещата (при такъв мироглед) наистина е безсмис­лено да се поддържа живота на неизлечимо болните – това значи още страдания, още грижи, още разходи. А когато болният е жив труп, напълно неподвижен и в безсъзнание, безболезнената смърт изглежда най-доброто решение.

Така ли е наистина?

За нас, християните, нещата изглеждат доста по-различно. Те не са така плоски, двуизмерни, а имат и трето измерение, имат дълбочина. За нас човешкото съществуване не свършва с телесната смърт на индивида, а чрез безсмъртната му душа (и по-късно с преобразеното му, „прославено” тяло) продължава в безкрайната вечност. Освен това страданията и болестите на са случайно връхлетели ни нещастия, а са допуснати от Бога с определена нравствена цел. Те салекарствата, с които Бог иска да излекува болестите на душата; гордостта, егоизма, алчността, неверието и пр. Както лекарят определя диагнозата, лекарствата и продължителността на лечението, така Бог определя болестите на душата и средствата, с които да бъде излекувана. Понякога това лечение може да бъде много тежко и продължително – както и в медицината! – но както се доверяваме на лекарите специа­листи, така, и много повече, трябва да се доверим на Лекаря на лекарите – Бога. Можем ли ние да променяме лекарствата и лечението, предписани от онколога например, или да учим хирурга къде, какво и как да среже и да зашие? Естествено не. Как тогава да се осмелим да променим или да отменим Божието лечение? За един искрено вярващ това наистина е недопустимо.

Тук е необходимо да направим едно важно уточнение. Вярата ни, че Бог допуска или изпраща различните изпитания и болести съвсем не значи, че не трябва да се борим с тях или да ги лекуваме. Напротив! Вярата, че Бог дава изпитания, но в същото време ни дава и сили, и начини, и средства да ги преодолеем, трябва да ни подтиква да търсим тези начини и средства. При болестите това са лекарите, лекарствата и другите способи за лечение. Нашата вяра нито ги отрича, нито ги забранява -включително и обезболяващите. А в последните години анесте-зиологията е отишла толкова напред, че почти всяка болка може да бъде намалена до минимум. Това е още един аргумент срещу евтаназията.

Някои биха могли да попитат: „Как така тежката болест и страданията могат да бъдат лекарство за душата?”. Ще се опитам да поясни с пример. Енергичен и жизнен, но нехаещ за Бога и вярата човек внезапно е сполетян от тежка неизлечима болест. Той е в шок. Бедата, както много често става, е дошла като гръм от ясно небе. Всичко в съзнанието на този човек се обърква. Той внезапно е изправен пред вратата на смъртта, но не е готов да премине през нея. И в съзнанието му настъпва драматична промяна. Духовните му очи започват да проглеждат и той постепенно преосмисля живота си. Мисълта за смъртта непре­менно води след себе си мисли за отвъдното, за живота след смъртта, за доброто и злото, за възмездието, за Бога. Преце­нявайки критично живота си, той си спомня не една и две свои недостойни и грозни постъпки и започва да съжалява за тях. С напредването на болестта и засилване на страданията нарастват и угризенията му. Казано по християнски, той полека-лека стига до разкаяние. Така Бог чрез болестта и съпътстващите я стра­дания обръща една душа към Себе Си и й помага да намери пътеката на спасението. И ако този човек понесе търпеливо и безропотно всички мъки и тегоби на болестта, ако изживее дос­тойно и разкаяно последните си дни и се изповяда и причасти, той ще намери спасение и ще получи висшето благо – Божията прошка и царство. Но ако страдащият се поддаде на малодушие, ако не разбере защо страда и сам прекъсне или помоли лекаря или близките си да прекъснат този мъчителен, но оздравителен (за душата) и спасителен процес – и ако те го сторят – той ще изгуби всичко и ще се самоосъди на вечни угризения, мрак и съжаление.

Ала страданията на тежкоболния са изпитание, проверка и шанс не само за него, а и за неговите близки. Тъкмо в такива моменти те могат да покажат своята обич и съчувствие към страдащия, да го оградят с внимание и грижи и да му покажат колко много им е скъп и нужен, макар и тежко болен. Или казано с две думи, Бог и на тях им дава възможност да изпълнят християнския си дълг. Всяко друго поведение в такива случаи би било жестоко и безсърдечно. Освен това чрез внимателните и нежни грижи за страдащия близките могат да изкупят много свои грехове към него.

Евтаназията, както и всяко нарушаване на която и да е Божия заповед, уж с лекота решава един казус, но създава много други, не по-лесни за решаване. Наш дълг – човешки, християнски, лекарски – е да се борим за живота на болния до сетния му миг. Кой, освен единственият господар на живота и смъртта – Бога, може да каже кога ще настъпи този миг, та да реши да „благо-умъртви” болния? Медицината знае много невероятни случаи, когато хора, обявени за безнадеждно болни, са оздравявали и живели още много години.

Освен това, кой може да реши, че даден болен е за евтаназия? Роднините, прокурорът, съдът или лекарски съвет? А ако родни­ните искат да убият болния, за да го наследят по-скоро и подкупят лекаря да го обяви за безнадеждно болен? И кой лекар или медицинска сестра (някога са ги наричали милосърдни сестри) ще приеме ролята на убиец и ще направи последната инжекция? Това само привидно изглежда лесно! Защото много трудно и смущаващо е да се правиш на Бог и да определяш кой колко да живее.

За православния християнин човешкият живот е неприкосно­вена ценност – капитал, който трябва да пазим и развиваме, но в никакъв случай да не му посягаме. Бог ни го е дал и само Той може да ни го отнеме. Това, което можем да си позволим с животните, не можем да си позволим с хората. Ние можем да убием едно животно, за да прекратим мъките му и този акт не би имал никакви други последствия за нас или за животното. Но ние не можем да убием един човек със същия мотив, защото ще нарушим шестата Божия заповед и ще станем убийци и (или) съучастници в самоубийство. А това би погубило душите и на страдащия, и на „избавителя”.

За християнина няма случайности. Това как ще умре даден човек също не е случайност, а избран от Бога начин. Бог иска да спаси душата на грешника, та дори (понякога) и с цената на най-горчивата земна смърт. Но горчивата чаша на предсмърт­ните страдания е чудотворно лекарство, което спасява не от телесната, а от духовната смърт. Евтаназията спасява от временни страдания, но отваря широко вратите на ада и обрича почина­лия на вечни мъки. На всички ни е добре известно как се променя, как се преобразява човек, преминал през тежко боледу­ване. Така и още повече се променя той при предсмъртните страдания. Може в последния миг преди смъртта, в последно идване в съзнание и просветление той да викне към Бога с разкаяние и молба за прошка и Бог точно заради този последен вик да го помилва. Ако го „благоумъртвим”, ние ще го лишим от тази възможност – може би най-важната и съдбоносна в живота му.

Могат да се кажат още много неща по темата, но мисля, че и това е достатъчно. Накрая нека да обобщим.

Неизлечимо болните страдалци не са ненужен баласт, който можем да изхвърлим зад борда на живота. Техните страдания не са случайни, а имат дълбок изкупителен смисъл и за тях самите, и за близките им, и за лекуващите. Ние можем и трябва да облекчаваме тези страдания, можем да се молим Бог по-скоро да ги прекрати, но не можем да ги прекратим сами или по молба на болния. Тези страдания са горчивите, но единствено ефикасни лекарства за болната му душа; те са последният, най-труден и важен въпрос за него в тежкия изпит, наречен живот. Те са последният му и единствен шанс с достойно християнско поведение да изкупи всичките си грехове и да получи опрощение и спасение.

Нека Бог дарява всички ни с живот и здраве, да ни окриля и пази от всяко зло, а ако допусне или ни прати изпитания, да ни даде сили да ги посрещнем и изживеем по християнски. /11 юли 2004 г./

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s