ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТОС-ФАКТ ИЛИ ЛЕГЕНДА*

*Лекция изнесена пред студенти от Софийския университет. В лекцията съм използвал мисли от книгата на свещ. Александър Мен Синът човешки.

Христос воскресе, драги студенти!

Това е радостният поздрав, който като тържествено ехо се носи по целия християнски свят вече десети ден. Така ще се поздравяваме четиридесет дни – до Възнесение Господне – за да изживеем в пълнота и наситим душите си с ликуването, удивлението и възторга на най-големия и чуден празник на Църквата – Христовото Възкресение.

Наистина, велика сила има този празник. Във възкресната нощ храмовете се превръщат в магнетичен център, който неотра­зимо привлича и стари и млади, и учени и неуки, и вярващи и невярващи. Не се съмнявам, че и повечето от вас са били в църквите или в пространствата около тях в оная тайнствена нощ. За да чуят развълнуваната и весела песен на камбаните, прогла­сящи пасхалната вест; не се съмнявам, че повечето от вас са били грабнати и понесени от възкресната радост; че озарени от ослепителната светлина на възкресението, са занесли със све­щите си същата тази светлина в домовете си, за да озари и освети и тях. Спазили сме и традицията да се чукнем с червени яйца, да хапнем пресен козунак и да се гостим богато след дългия пост.

Всичко това е много хубаво -радостни чувства, поздравления, красиви обичаи, празнични трапези. Но то съвсем не е доста­тъчно. Много скоро ежедневието ни грабва и улисани в задъл­женията си, ние сякаш твърде бързо забравяме празника. Той отминава като поредното приятно и весело събитие, без да остави по-трайни следи в сърцата и душите ни. Защо става така?

Защото ние преживяваме празника само на едно принизено, битово равнище, повече с телата си, отколкото с душите си. Идваме на църква, поздравяваме се, правим си подаръци; вземаме върбови вейки, цветя или орехова шума; черпим се с яйца и козунаци и пр. Сиреч, ние спазваме една стара традиция. Но това е само обвивката, външната страна на празника. Него­вата сърцевина, смисълът и съдържанието му обикновено остават скрити и недокоснати от нас. А те именно са второто, надземното, духовно-мистичното ниво на празник, където се разкриват неговата, истинска същност и красота и до което ние твърде рядко успяваме да се извисим, заети с подробностите на бита. Ако успеем да издигнем мислите и чувствата си, като се озовем с душите си на това второ ниво, то ние ще преживеем празника по съвсем различен начин. Той ще изпълни цялото ни същество с духовна светлина и духовна радост и тази светлина и радост ще озарят жизнения ни път, мислите, думите и делата ни дни и седмици наред – чак до следващия голям празник.

Но за да стане това, ние трябва да знаем какво празнуваме и да вярваме в това, което празнуваме. Да знаем и да вярваме.

Едва ли има човек, който да не знае, че на Великден празну­ваме Възкресението на Господ Иисус Христос от мъртвите. Също така обаче едва ли има човек, който да не се е съмнявал -малко или много – в истинността на това събитие. Тези съмнения са напълно естествени – както за нас, съвременните люде, така някога и за Христовите ученици, когато в онзи паметен първи неделен ден чули от ранобудните жени, отишли да помажат с благовония мъртвия Иисус, смайващата вест, че гробът му е празен. Съмненията са нормални и естествени. Но те не бива да продължават безкрайно. Те трябва да ни отведат до своя логичен край – отрицание или искрена вяра. Друга възможност просто не ни е дадена.

Зная, че в тази зала, както навсякъде по света, има три категории хора: вярващи, съмняващи се и невярващи. Зная, че пътят от неверието и съмнението до дълбоката и пълна вяра не е лек и кратък. Но зная също така, че има такъв път и преодо-   | ляването му е напълно възможно.

Защото и аз сам съм минал по него.

Възкресението – основа на християнството

Възкресението на Христос е средоточният, основополагащ факт, върху който се гради християнската религия. Св. Апостол Павел е категоричен: „Ако пък Христос не е възкръснал – пише той в първото си послание до коринтяни, – то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (I Кор. 15:14). „При това-продължава апостолът, – ако наистина мъртви не възкръсват, ние излизаме лъжесвидетели Божии, понеже свидетелстваме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресявал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви” (I Кор. 15:15-17). В посланието си пък до римляни същият апостол посочва, че именно възкресението е онова събитие, което потвърждава божествеността на Иисус Христос (Рим. 1:4).

Д-р Андерсон, професор по ориенталско право и директор на Института по съвременно право в Лондонския университет, завършва така своето изследване върху възкресението: „Струва ми се, че всеки, който за пръв път прочете Новия Завет, остава с неопределимото усещане, че това е вяра, която е вкоренена в определени (както се твърди) исторически събития. Вяра, която би била измамна и заблуждаваща, ако тези събития не са се случили и която, ако те са се случили, ^несравнима и заслужава нашата преданост. А д-р Дейвид Фридрих Щраус, невярващ скептик и отявлен критик на всичко свръхестествено в Еван­гелието, признава че „възкресението е пробният камък не само на живота на Иисус, но и на самото християнство”. Подчертавам всичко това, защото познавам доста хора, които се смятат за християни, ходят редовно на църква и тачат всички християнски празници, но като стане дума за възкресение и изобщо за чудеса, клатят скептично глави и отнасят тези събития към категорията на митовете и легендите. Трябва да е ясна категоричната съдбов-ност на Христово Възкресение. То засяга особено дълбоко християните и цялостния възглед за християнството. Всъщност, няма ли възкресение, няма и християнство.

Исторически източници и тяхната надеждност

Основен източник на информация за Христовото Възкре­сение са книгите на Новия Завет и преди всичко четирите евангелия. Веднага трябва да кажем, че няма други древни източници, които да са запазени в такова голямо количество и да са така подробно и задълбочено изследвани, както ново-заветните текстове. За сравнение ще приведа няколко цифри. От съчиненията на Платон са запазени единадесет ръкописа, от Есхил – петдесет, от Вергилий – около сто; от „Илиада” са оцелели шестстотин четиридесет и три (говорим, разбира се, за преписи). Броят на запазените новозаветни ръкописи е около три хиляди. Особено важно е да се знае, (според мнението на мнозинството учени), че всички новозаветни книги са написани през втората половина на I в. сл. Христа – в един период от седемдесет години след Неговата смърт. Ако се обърнем към цитатите от Евангелията при писатели от I – II в., ще се убедим в това.

Св. Климент Римски около деветдесет и пета година пише послание, в което цитира думи от Евангелията на Матей и Марк.

Се. Игнатий Антиохийски, убит през сто и седма година, цитира евангелието от Матей. Навярно от средата, близка до Игнатий, е излязло произведението „Дидахия” или „Учение на дванайсетте апостоли” (около 100 п). В него има изречения от Матей и Лука и точна препратка към Благовестието, тоест Евангелието.

Се. Поликарп Смирненски, ученик на апостол Йоан, когато   I през 156 г. го осъждат на смърт, казва, че 86 години служи на Христос. Следователно, той е сварил още Юдейската война през 66-70 година. В посланието си Поликарп цитира Евангелията от Матей и Лука, и I Послание на Йоан.

Се. Ириней Лионски (120-200 г.) не само говори за четирите Евангелия, но и поименно назовава авторите им. Свидетелството на Ириней е особено ценно, тъй като той в младежките си години лично е познавал споменатия по-горе св. Поликарп. „Тогаваш­ното помня по-силно от случилото се наскоро – пише св. Ириней на приятеля си от младини Флорин, – защото онова, което сме научили в детството си, укрепва заедно с душата и се вкоренява в нея. Така аз бих могъл да опиша дори мястото, където седеше и говореше блаженият Поликарп; мога да изобразя походката му, начина му на живот и външния му вид; неговите обръщения към народа как разказваше за общуването си с Йоан (става дума за апостол Йоан) и с други, които бяха видели Господа, как си припомняше думите им и преразказваше какво бе чул от тях за Господа”. Според твърдението на Ириней всичко, що е говорел Поликарп, е било в съответствие с Евангелието.

Дори и от тези няколко примера става ясно, че Евангелията, които, както вече казах, са създадени през втората половина на I в. сл. Хр., и то тъкмо каноничиите, в края на века и самото начало на следващия са били широко известни.

Интересно е и дългогодишното и най-прецизно изследване на група литературни критици, направено с цел да се установи възможно най-точният текст на Библията. Изследователите дума по дума сравнили известните около 3000 ръкописа, преписи на оригинали, стари преводи и цитати от църковните отци. Оказало се, че като изключим такива подробности като промени в словореда и прибавяне или пропускане на определителния член, думите, които дават повод за колебание, са не повече от една хилядна от целия Нов Завет. Несъмнено, това е една нищожна част, която в никакъв случай не може да влияе върху основните положения на християнската вяра. А тази удивителна еднаквост на текстовете се дължи безспорно и на факта, че автори на тези книги са били или очевидци, или са познавали много добре непосредствените свидетели на описваните събития. Не бива да забравяме и обстоятелството, че когато са писани ново-заветните книги, много от очевидците – и последователи, и врагове на Христа – са били все още живи.

Като приемат доказаното датиране и автентичност на ново-заветните книги, някои критици подлагат на съмнение написа­ното в тях, определяйки го като неточно и невярно. Особено атакуван в това отношение е евангелист Лука, автор на третото Евангелие и на книгата „Деяния на светите апостоли”.

Смятало се е например, че той неточно назовава управителите на гр. Филипи „претори”. По-късни открития показват обаче, че титлата „претор” се е носела от магистратите на една римска колония.

Св. Лука нарича управителя на Ахея „проконсул”. Това е потвърдено от Делфийския надпис, в част от който се казва: „Както Луций Юний Галиен, мой приятел и проконсул на Ахея…”

Същият този Делфийски надпис, който е от 53 г. след Христа, ни помага с точност да определим времето на Павловото служе-ние от година и половина в Коринт. Според други източници то става ясно от факта, че Галиен поема властта на първи юли, че проконсулството му продължава само една година и че то съвпада с Павловото дело в Коринт.

Св. евангелист Лука използва титлата „политарх”, за да обозначи гражданската власт в Солун. Тъй като в класическата литература не се среща думата „политарх”, отново се приело, че Лука греши. Днес обаче са открити 19 надписа, в които се използва тази титла, Интересно е, че пет от тях се отнасят за управляващи в Солун.

Могат да се приведат още много подобни примери за всички Новозаветни книги, но намирам това за напълно излишно. Специално за св. евангелист Лука, сър Уилям Рамзи, един от най-големите археолози на всички времена, след трийсет-годншно проучване заключава: „Лука е първокласен историк. Малко е да се каже, че неговата постановка е достоверна; този автор би трябвало да бъде поставен редом с най-великите историци”.

С годините става очевидна следната закономерност: колкото повече се развива науката и се усъвършенстват методите на изследване* толкова повече се множат научните открития, които по един или друг, пряк или косвен начин потвърждават Библей­ските свидетелства. Няма друг текст на земята освен този на св. Библия, който да е изследван толкова продължително, внима­телно и критично от всички страни. След всички тези изслед­вания днес имаме изобилни научни доказателства за това, че Библията и по-специално Новият Завет, който е основният източник на свидетелства за възкресението, задоволяват изиск­ванията и на най-внимателното проучване по всички правила на изследване на свидетелствата и съвпадат с откритията на съвременната археология.

Ще обобщим казаното по този въпрос с думите на един от най-добрите изследователи и критици на новозаветните текстове Кениън, който в книгата си Библия и археология заключава:

„Интервалът време между написването на оригиналите (на новозаветните книги – в ек. м.) и най-ранните свидетелства за тях е толкова малък, че на практика няма никакво значение. Така се освобождаваме и от последните съмнения дали документите, с които разполагаме днес, са достигнали до нас във вида, в който първоначално са били написани. Следователно, както истин­ността, така и общата интегрираност на книгите на Новия Завет може да се приеме за окончателно доказана”’.

Тогава? Откъде идват предубедеността, съмненията и отри­цанието? Единствено поради това, че в Библията, освен всичко друго, се говори и за чудеса, за необикновени и свръхестествени явления. Но фактът, че в Свещеното Писание са разказани и описани свръх-реални, необясними за нашия разум случки и събития, не е и не може да бъде аргумент против тяхната достоверност. Тук ние вече сме извън областта на научната критика. Строгият научен метод не може да бъде приложен при изследване на възкресението, тъй като историческите събития не могат да бъдат повторени в присъствието на изследователя. Ако историкът се придържа към възгледите, които ограничават кръгозора ни само в границите на сетивния свят, той няма да приеме никакви съобщения за чудни явления. За такива хора Христос е казал: „И мъртвец да възкръсне, пак няма да повярват” (Вж. Лук. 16:31). В летописите и историческите трудове от онова време има не малко свидетелства за необикновени явления. За тях споменават и Флавий, и Тацит, и Плутарх, но на никого и през ум не му е минало да обяви книгите им за измислици.

Пред нас са достоверните библейски свидетелства. Всички възможни възражения са направени отдавна и са получили своите изчерпателни отговори. Едва ли има какво ново да прибавим. Остава да се запознаем с тях, да ги преценим със собствения си разум и съвест, и да направим своите заключения.

Но преди това нека се пренесем в ония дни, да се потопим в драматичната атмосфера на събитията и да се опитаме да ги съпрежнвеем заедно с Христовите ученици.

Та като правим преценката си, да можем да чуем и гласа на сърцето си.

Погребението

Иисус е разпнат и умира на кръста около три часа следобед. Римляните често оставяли телата на кръстовете, за да служат за назидание, но Синедрионът (Върховното събрание и съдилище на евреите) измолил от Пилат да свалят телата на осъдените преди залез слънце, според изискванията на юдейския обичай.

Двамата разбойници са още живи. Войниците счупват пищя­лите им (костите под колената), за да ускорят смъртта. Разпъ­натите изгубват опора, увисват на ръцете си и след няколко минути се задушават. Очевидно било, че Иисус е мъртъв, но един от войниците проверява това, като пронизва гърдите Му с копие. От раната веднага изтича „кръв и вода” – неоспорим знак, че смъртта е настъпила. (Според медиците тази „вода” е течност, която се натрупва в областта на сърцето в резултат на разкъсване на сърдечните прегради. Това е така наречената „некроза на сърцето”. При такава смърт умиращият издава неволен вик). Оставало само да свалят телата и да ги спуснат в общия гроб, както обикновено погребвали престъпниците.

В това време Йосиф Ариматейски – богат и уважаван граж­данин, член на Съвета и таен Христов ученик, се явява пред Пилат и получава от него разрешение (напълно вероятно и срещу подкуп) да вземе тялото Иисусово и да Го погребе в отделен гроб.

Остава малко време. Все пак Йосиф успява да купи платнен саван, а фарисеят Никодим, същият, който ходел нощем да разговаря с Иисус, донася големи съдове с благовонна смес от смирна и алое, с която напояват платното.

Слугите полагат тялото върху носилка и го пренасят в съсед­ната градина, където Йосиф си е приготвил гробница. Увиват умрелия в благоуханните повивки. Св. Йоан Златоуст (IV век) отбелязва, че смирната (или миртата), жълтокафява смола, употребявана и като болкоуспокояващо средство, така плътно прилепвала към тялото, че погребалните повивки много трудно биха могли да бъдат свалени. Внасят тялото в гробницата-пещера, прочитат заупокойните молитви и затварят входа с голяма кръгла каменна плоча, за която е изсечен специален жлеб.

Застанали „срещу гробницата”, Мария Магдалина и Мария Яковова през сълзи наблюдават погребението. Те самите искат да помажат тялото на Учителя с аромати и да изплачат над него мъката си, но вече е твърде късно. Поне знаят мястото на гроба и щом мине съботата, първи ще дойдат тук.

В същото време първосвещениците, като узнават, че Иисусе е погребан в градината край Голгота, а не с другите осъдени, се разтревожват. Те не могат да допуснат гробът на Иисус да стане място за поклонение или пък почитатели да откраднат тялото Му и после да твърдят, че е възкръснал. С разрешението на Пилат първосвещениците поставят стража и запечатват гроба.

По отношение на стражата няма единство на мненията. Някои изследователи смятат, че това са римски войници, а други – че това е поделение от храмовата стража, която тогава е наброявала 270 души. Но това не е съществено. Дисциплината и при едните, и при другите е била желязна. Стоящият на пост нямал право да седи или да се подпира на нещо. При заспиване на пост наказанието при римляните е смърт, а при евреите – бичуване и изгаряне жив.

След като стражата огледала гроба, тя отново търкулнала камъка на мястото му и опънала през него шнур, който закрепила от двете страни с глинен печат. Печатът на гроба на Иисус е бил публично свидетелство, че тялото Му е вътре и показвал, че то е защитено от посегателства с авторитета и могъществото на римската власт.

В това време учениците са сковани от ужас. Те са съсипани и отчаяни. Така ли трябваше да умре техният Учител – като несретннк и престъпник, с позорната смърт на прокълнатите от закона, осъден и от еврейския, и от римския съд? Нима Той не е Онзи, за Когото Го смятат? Нима не е Избавителят на Израил и на света? Нима думите на Петър: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” са само празни думи?

Едва ли историята познава по-голямо и тежко разочарование! Какво да правят? Къде да се скрият? Всеки миг могат да ги заловят и осъдят като Учителя им. Какво друго им остава да сторят, освен да се върнат в Галилея при лодките и мрежите си и да забравят по-скоро Човека, Който се излъга Сам, а заблуди и Своите доверчиви последователи.

Възкресението

Едва дочакали утрото в първия ден на седмицата, жените, носейки сместа за балсамиране, тръгват за гроба Иисусов, Те не знаят за стражата, но ги тревожи мисълта кой ще им отвали тежкия камък.

Мария Магдалина пристига първа. Приближавайки гроба, тя се заковава на място: камъкът е отвален. Пристигат и Саломия и Мария Клеопова, и като надникват в пещерата, виждат, че тя е празна. Плачейки, Магдалина тичешком сз връща при Петър и Йоан, за да им-съобщи тъжната-вест: „Дигнали Господа от гроба и не знаем де са Го положили” (Йоан 20:2). Двамата ученици веднага хукват с Магдалина към градината на Йосиф.

Йоан пристига пръв. Надниква в гроба и ви:кда, че само повивките са в него, но не се решава да влезе. Задъхвайки се, пристига и Петър. Той не е от хората, които се колебаят. Без да спира, той влива в тъмната гробница, последван от Йоан. На каменното ложе те виждат савана и покрова за лицето.

Погребаният липсва.

Сковани от страх и отчаяние и стъписани от новата изненада, учениците дори и не помислят да разпитват, да протестират и да търсят тялото. За тях това е още едно издевателство на враговете. Те с мъка и недоумение се връщат в града.

Остава само Мария Магдалина. Невярвайки сякаш на нещас­тието си, тя още веднъж надниква в гроба и внезапно вижда двама непознати в бели одежди.

–   Жено, защо плачеш? – питат те.

–   Защото са дигнали Господа моего и не зная де са Го турили. В същия миг тя усеща, че някой стои зад нея и се обръща.

–   Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – пита Непознатият. Улисана в мисли, Мария решава, че това е градинарят, който навярно знае къде е тялото.

–   Господине – моли Го тя, – ако си Го ти изнесъл, кажи ми де си Го турил и аз ще Го взема.

–   Мариам! – прозвучава до болка познат глас. Всичко в нея се преобръща. Няма съмнение – това е Той.

–   Равуни! (Учителю!) – извиква Мария и се хвърля в краката Му.

–   Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязал при Отца Си – възпира я Иисус. – Но иди при братята Ми и им кажи: Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.

Обезумяла от радост, Мария тичешком напуска градината. Носителка на нечувана вест, тя се втурва в смълчания дом, но там никой не приема сериозно възторжените й думи. Учениците решават, че тя просто е загубила разсъдъка си от мъка. Същото си мислят те когато пристигат и другите жени и една през друга почват да разказват, че Учителят е жив и че са Го видели със собствените си очи. Те разказали как влезли в пещерата, след като Мария Магдалина отишла да повика Учениците, и наме­рили там един момък, облечен в бяла дреха. „Не се плашете! -казал той. – Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви изпревари в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. После Иисус Сам им са явил по пътя и повторил заповедта всички да отидат в Галилея.

„Апостолите ги слушали и се споглеждали: „И техните думи им приличаха на бълнувания – отбелязва евангелист Лука, – и те не им повярваха”. След всичко случило се учениците са далеч от надеждите за чудо и най-малко от всичко предполагат, че скоро Бог ще ги превърне от треперещи, смазани от катастрофата хора, в предвестници на нова ера. Аналите на историята съхра­няват много непостижими неща, но може смело да се каже, че най-невероятното в нея е животът на Иисус и тайната, с която е увенчан Неговият живот. Справедливо смятат, че тази тайна излиза извън пределите, достъпни за човешкото знание. Но има и видими факти, намиращи се в полезрението на историка. В същия миг, в който Църквата, едва зародила се, като че ли завинаги погива и учениците на Иисус загубват вяра, всичко внезапно коренно се променя. Ликуваща радост измества отчая­нието и безнадеждността; онези, които току-що са изоставили Учителя и са се отрекли от Него, смело възвестяват победата на Сина Божий.

Нещо става и без него не би съществувало самото християн­ство” (Свещ. Александър Мен, Синът Човешки).

„За”и „против”

Св. апостол Павел, бившият гонител на християните Савел Тарсийски, пръв свидетелствува за това събитие. Той пише до християните в Коринт следното: „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел: че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа (Петър) и след това на Дванайсетте, после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи и до днес, а някои починаха; после се яви на Якова, след това на всички апостоли, а след всички се яви и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол понеже гоних Църквата Божия” (I Кор. 15:3-9).

Това Павлово свидетелство, заедно с пасхалните Евангелски повествования, ни довежда до реалния факт, който духовно възкресява учениците и ги подтиква да проповядват Благата Вест.

Напразно еврейските първенци мислели, че с Иисус е свър­шено. Сега те били изправени пред едно ново движение и били безсилни да го спрат. Разказът на пазачите за необикновените явления, съпровождащи изчезването на тялото, ги принудил да измислят своя версия. Било разгласено, че през нощта, когато стражата задрямала, Иисусовите ученици откраднали тялото Му и започнали да разправят, че Той уж бил жив. Векове наред това обяснение са повтаря от онези, които искат „рационално” да обяснят пасхалната вяра на християните. През XVIII век нем­ският деист Раймарус се опитва да възроди тази версия. Очевид­но е, че тя е съвсем несъстоятелна. Биха ли дръзнали отчаяните и уплашени до смърт Христови ученици, които се крият и треперят за живота си, да нападнат стражата от професионални воини, да разбият държавния римски печат и да вземат тялото? Или стражата – всички до един – е заспала и учениците успяват съвсем безшумно, без да събудят никого, да отместят почти двутонния камък? Безспорно, това са недопустими неща.

Освен това има и една много сериозна психологическа трудност. Ако апостолите са участвали в измамата или са знаели за нея, откъде биха намерили духовни сили и смелост да проповядват и отстояват тази съзнателна лъжа дори и пред лицето на смъртта? Заради Благовестието те се лишават от нормален човешки живот, търпят лишения, бичуване и тъмници и всички, с изключение на св. апостол Йоан, жертват живота си за него. Кой доброволно би страдал заради една лъжа, която не е изгодна нито за него, нито за другите? Но не би ли могло да стане така, че тялото на Разпнатия да е похитено от други, неизвестни лица? Поддръжниците на това мнение просто забравят, че същото са си помислили и учениците и изпаднали в още по-голямо униние. Всички съвременни учени отхвърлят тази теория. Не можем да си представим никакви що годе убедителни мотиви за извършването на подобно дело. . Промяната у апостолите настъпва едва след като те със собствените си очи виждат Господа. Не фактът на празния гроб, а личният контакт с живия възкръснал Христос превръща страхливите разочаровани ученици в смели и енергични свиде­тели на Неговото Възкресение. Реалната среща с Иисус бе този мощен импулс, този непреодолим подтик, който ги накара да поставят в центъра на свидетелството си именно Възкресението Му. Те не го премълчават, не говорят за него с недомлъвки, както обикновено се говори за някой съмнителен, несигурен и недосто­верен факт, а започват и завършват проповедите си с него; възкресението е лайтмотивът на тяхното благовестие. Ако някой отречеше, че те наистина са видели Христос след Неговото Възкресение, с това ги обявяваше за лъжци и безумци, тъй като разпространяваха една фалшификация и даваха живота си за нея.

Освен това, ако Христос не е възкръснал, тогава Той Самият трябва да е бил лъжец или един жестоко заблуден човек, тъй като многократно бе казвал, че ще възкръсне от мъртвите.

Някои твърдят, че тези срещи с възкръсналия Христос са плод на халюцинации или разстроено въображение. Тази хипотеза е използвана от Ернест Ренан и по-късно от много други критици-рационалисти. Това обяснение е за онези, които мислят, че в света всичко може да се познае само със средствата на науката. Всъщност хипотезата, свеждаща началото на християнството до умственото разстройство на неколцина галилейци, е неправ­доподобна. Иисус се явява при различни обстоятелства и пред най-различни хора – пред отделни лица и пред многолюдни тълпи. Тези появи напълно сигурно ги убеждават, че смъртта няма власт над Иисус, че тя не е могла „да Го задържи”. Ако това е било фантазиране на душевноболни, как може то да обхване стотици толкова неприличащи един на друг очевидци и да даде такива трайни резултати! Освен това, имало ли е сериозни предпоставки за илюзии от такъв характер? Нали учениците, смазани от смъртта на Христос, престават да вярват в Неговото месианство (срв. Лук. 24:21). Думите на Учителя за възкресението си остават непонятни за тях, а смисълът на Христовото служение им се открива много по-късно.

Ако сведем всичко до субективните преживявания на апосто­лите, това означава да преувеличим прекомерно тяхната роля за възникването на християнството. Евангелията в никакъв случай не представят Христовите ученици като свръхсилни натури, като пророци, способни да създадат световна религия. Несъмнена е обичта им към техния Учител, но за такъв поврат само обич не е достатъчна. И пророк Исая, и Буда, и Конфуций са се радвали на любовта на своите последователи, но никой не твърди за тях, че са възкръснали.

Само за гроба Господен е казано: „Няма Го тука…” Немският критик Паулус и други скептици изказват предположението, че

Иисус не е умрял на кръста, а е бил в безсъзнание и когато се свестил в пещерата, отишъл при учениците си. Тази версия обаче не може да обясни как човек, изнемощял от мъчения и загуба на кръв, полужив, нуждаещ се от спешни грижи, ще отмести камъка от гроба, ще мине незабелязано покрай стражата и като застане на натрошените си от гвоздеите нозе, ще изглежда на учениците Си като възкръснал победител на смъртта и тлението и господар на живота. Изводът от всичко това би бил, че Иисус е едновременно и супермен, и голям измамник. А още и безсра­мен богохулник, който приема поклонение, подобаващо един­ствено на Бога.

Освен това апостол Павел и други извори безспорно имат предвид не само връщането към живота, подобно на чудото във Витания при възкресяването на Лазар, но и една пълна промяна, станала с Иисус. Лицето Му понякога се променя толкова силно, че мнозина не успяват веднага да Го познаят. Св. апостол Павел вижда само ослепителна светлина и чува гласа на Възкръсналия. Христос преминава през затворени врати, появява се и изчезва внезапно, сякаш не е предишният Учител, подвластен, както всички хора, на законите на земния свят. Затова и в първия момент някои Го вземат за призрак и Иисус трябва да убеждава учениците Си, че наистина е възкръснал в плът.

Парадоксалният израз на апостол Павел тяло духовно (със синоним тяло небесно) сякаш ни дава ключ за разбиране на пасхалната тайна. Той означава, че в гроба на Иисус е станала единствената по рода си победа на Духа, която, без да унищожава плътта, й дава нова, висша форма на съществуване. Камъкът е бил отвален само за да видят учениците, че гробът е празен и че Възкръсналият занапред не ще познава прегради. Преминавайки през агонията на смъртта, Иисус по непостижим начин придо­бива друга, духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на битието, което очаква всички хора, но в онзи момент Богочовекът е първият, предварил всеобщото преображение.

Навярно затова Иисус Казва на Магдалина: „Не се докосвай до Мене.” Изглежда само в изключителни случаи човек е могъл да влиза в непосредствен контакт с Неговото просветлено естество.

Някои биха попитали: а защо нито Пилат, нито първо-свещеника, нито някой от членовете на Синедриона виждат Възкръсналия? Защото Бог не насилва никого. Ако неоспоримата очевидност на чудото ги принуди да Го признаят, това би било насилие над духа, който се противи на Бога. Само онези, които обичат Христа и които Той е избрал за служение, са могли „да видят славата Му, Славата на Единородния от Отца, пълен с благодат и истина”.

Има и други възражения против истинността на възкре­сението. Например: че тялото е останало в гроба или е било взето от римляните или юдеите; други твърдят, че тялото Иисусово е било отнесено от Йосиф Ариматейски, а мохаме­даните издигат версията, че е станала грешка и вместо Иисус е бил разпънат някой друг. Всички тези хипотези не издържат никаква критика и затова не си струва да се занимаваме с тях.

Не бива да забравяме и следното: мощното начало на хрис­тиянството бе поставено именно в Йерусалим, в близост до гроба. Само няколко години след смъртта на Иисус хиляди хора вярваха в Него въпреки яростната съпротива срещу новото учение и гонението срещу Христовите последователи. Апосто­лите започват проповедта си в една изцяло враждебна среда от хора, които саочевидци и свидетели на събитията, за които те говорят. Но враговете им не могат да предложат никакви сериозни аргументи, за да ги оборят и да спрат разпростра­нението на християнството, което в началото е намирало най-много привърженици сред образованите люде, които най-трудно биха повярвали на басни и измислици.

Заключение

Възкресението на Христос е във висша степен необикновено събитие. То бележи победата над силите на мрака, става залог за окончателното тържество на Божията правда и непобе-димостта на Доброто, олицетворено от Иисус Назареец. На Пасха Църквата не само изповядва вярата в безсмъртието на душата, но и преодоляването на смъртта, мрака и разложението.

„Ако физическата сила, – пише руският религиозен философ Вл. Соловьов, -неизбежно се побеждава със смърт, умствената сила е недостатъчна да се победи смъртта; само безпредел-ността на нравствената сила дава на живота абсолютна пълнота, изключва всякакво раздвоение и следователно не допуска окончателното разпадане на живия човек на две отделни части: безсмъртния дух и разлагащото се вещество. Разпнатият Син Човешки и Син Божи, почувствал се изоставен и от човеците,и от Бога, но при все това молещ се за враговете Си, очевидно не е имал предел за духовната Си сила и никаква част от Неговото същество не е могла да стане плячка на смъртта… Истината за Христовото Възкресение, е истина всецяла, пълна — не само истина на вярата, но истина и на разума. Ако Христос не бе възкръснал, ако Кайафа бе излязъл прав, а Ирод и Пилат – мъдри, светът би бил една безсмислица, царство на злото, на лъжата и на смъртта. Става въпрос не за прекъсване на нечий живот, а за това ще се прекъсне ли истин­ският живот, животът на съвършения праведник. Ако такъв живот не е могъл да победи врага, каква надежда остава за в бъдеще? Ако Христос не възкръсна, кой друг би могъл да възкръсне?”

„Възкресението означава реалното присъствие на Христос сред верните Нему. Много вождове и пророци са носили на хората „умения” и „идеи”, ала единствен Иисус Сам остава с Църквата Си като Брат и Събеседник, като Приятел и Спасител, като вечно пребиваващ лик, обърнат към света…” (Свещ. Алек­сандър Мен, Синът Човешки).

Във всички векове и епохи е имало хора, които са отказвали да вярват в Христовото Възкресение и все пак никой не е могъл да представи убедителни доказателства или логично обяснение, че Христос не е възкръснал. Хората отказват да приемат възкре­сението като факт, защото не желаят да приемат и съответ­ните изводи от този факт. Ако Христос е възкръснал от мъртвите, то и твърдението Му, че е Бог, трябва да бъде вярно. Иисус твърди също така, че е Спасителят, Когото всички хора трябва да последват и да Му се доверят. Но пак ще повторя: Бог никога не ни насилва. Той винаги ни оставя и място за съмнение, винаги ни дава възможност за избор, за алтернатива, за свободно решение. Той непрекъснато ни поставя, както някога Адам и Ева в рая, пред две възможности и пред избор. Това е от Него. Но изборът, решението е наше. Изборът по отношение на вярата е съдбоносен – той определя посоката, смисъла и съдържанието на живота ни и участта ни след гроба, ако прие­мем, че има и отвъден, свръхестествен свят.

Аз бях един съмняващ се човек. Моите съмнения продължиха твърде дълго – и в Семинарията, и в Духовната Академия, и по-сетне, чак до към тридесет и пет годишната ми възраст. Съмне­нията ми приключиха след един прочит на Евангелието, който за мен беше истинската среща с живия и покоряващ Христос. Съмненията ми преляха в искрена и, ще ми се да мисля, дълбока и силна вяра.

Бих се радвал, ако с лекцията си съм успял да утвърдя вярата на вярващите, да разсея съмненията на тези, които се съмняват и да разколебая невярващите в тяхното неверие.

По думите на световноизвестния квантов физик Хенрик Шейфър, изнесъл забележителна лекция тук преди две години, „Смъртта и възкресението на Христос са най-важните, най-великите събития в живота на човечеството и на цялата вселена”.

Много бих се радвал, ако съм успял просто да насоча вниманието и интереса ви към тях и от този момент вие решите сами да потърсите аргументи за или против възкресението. Бих привет­ствал от сърце всяко подобно ваше изследване и съм сигурен, че ако вие го направите достатъчно внимателно, добросъвестно и непредубедено, непременно ще стигнете до Истината. Бог да ви благослови. /24 април 2001 г. СУ/

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s