ВЯРАТА (Томина неделя)

Днес, Томина неделя, денят на св. апостол Тома „Неверни”, бих искал да поговорим за вярата. Не само за религиозната вяра, а за вярата изобщо – като психически и духовен феномен.

Вярата (в общ смисъл) е убеденост, увереност, че нещо е истина. Религиозната вяра пък е твърда убеденост в съществу­ването на Бога, убеденост в невидимото като във видимо, (между обикновената и религиозната вяра има съществена разлика. Затова ще ги разгледаме поотделно.

Едва ли бихме могли да си представим живота без вяра и доверие. Обикновената (житейската) вяра е в основата на отношенията между хората? Тя е еднакво нужна за всяко начи­нание – от най-незначителното до най-значимото. Наистина, много неща ние придобиваме чрез собствен опит, но още повече – много повече! – сме приели и придобили чрез вяра. Вярата е съществена необходимост и за детето, и за възрастния, и за ученика, и за учителя. Без нея не можем и в най-простите всекидневни неща, и във висшата наука, и в играта, и в изкуст­вото. Вярата така пронизва и изпълва живота ни, че е станала за нас естествена и несъзнателна като дишането. Без нея (както физическият живот без дишането) общественият живот би бил невъзможен. Не бихме могли и да си представим каква бъркотия би настанала в училища и университети, в редакции на вестници и телевизии, в учреждения и магазини и навсякъде около нас, ако изведнъж започнем да подлагаме на съмнение всичко чуто или прочетено и за всичко да искаме проверка и доказателства.

Същото и дори по-лошо би станало, ако ние не вярвахме и на близките и приятелите си, ако не вярвахме в собствените си сили, умения и възможности. Липсата на вяра, безверието би парализирало всички и животът просто би спрял.

Да, обикновената вяра е насъщна необходимост в живота на всички хора – едва ли някой би оспорил този факт. Оказва се, че без вяра са немислими както нормалните човешки отношения, така и общественият живот в цялата му сложност и много­образие.

Обикновената вяра обаче не е нравствена категория, не е добродетел. Ако даден човек вярва на всичко и на всички, той е един доверчив наивник и лековерник. Ако, обратно, някой се съмнява във всичко и подозира всички, ние го определяме като мнителен скептик и дори параноик. Но никого от двамата поради тези им особености не бихме нарекли добър или лош, праведник или грешник. Ако аз вярвам или не вярвам в съществуването на НЛО например, това едва ли ще повлияе по някакъв начин на живота ми.

Не така стоят нещата с религиозната вяра. Религиозната вяра и нравствена категория, тя е добродетел и то добродетел, която е в основата на човешкия светоглед. Тя пронизва, осветлява и осмисля възгледите ни за света, за Бога, за отношенията ни с Него и ближните, и изобщо за живота. Религиозната вяра, ако не е външна и формална, изцяло определя начина ни на живот.

Поради това именно тя е важна и съдбовна. Ако ние не вярваме в истинния Бог, а Го отричаме, погубваме себе си и се обричаме на вечно осъждане.

„Но в кого да вярваме, като на света има толкова религии и „богове”? Кой е истинният Бог?”

Както казва Хамлет: в това е въпросът! Преди да потърсим отговора нека обясним как човек придобива вярата (или неверието си), как става християнин, мохамеданин, хиндуист или безбожник.

Вярата (убежденията ни) се раждат у нас неусетно, така както научаваме майчиния си език. Безспорно семейството, общест­вото, културата като цяло са определящи фактори за нашето формиране като личности. Като деца ние не избираме сами нещата, в които да вярваме – просто ги приемаме от своите родители, баби и дядовци. Ние с вас сме християни, защото сме се родили и израсли в християнска страна и сме поели право­славната вяра (както се казва) с майчиното си мляко. Ако бяхме се родили в Ирак или Индия сега нямаше да сме в този храм, а щяхме навярно да пълним някоя джамия или пагода. Това е така, но само при едно условие: че ние сме си останали, поне в интелектуално отношение, същите деца, каквито сме били преди десет, двадесет, тридесет и повече години. Но човек расте и се развива, кръгозорът му се разширява и той започва да си задава все повече въпроси. Всеки (с много малки изключения) неизбеж­но научава, че има и други религии, други „богове”, други възгледи за света и други отговори на вечните екзистенциални въпроси. Кое да изберем? Кой е истинният Бог?

Ето го отново нашия голям въпрос.

Това, което трябва да направи всеки мислещ човек, е да потърси доводи и основания за дадена вяра, да ги провери внимателно и критично, и да ги приеме или отхвърли. Той е длъжен да направи това. Само много лекомислен и безотговорен човек може да си позволи да остави без убедителен (поне за себе си!) отговор въпросите за съществуването на Бога, за смисъла и целта на човешкия живот и пр. Пред нас са ученията, „посланията” на различни религии и вери. Ние сме в позиция, сходна с тази на апостол Тома. Всеки човек е бил – повече или по-малко осъзнато – в подобна позиция. А тя е: искам основания, искам доводи, искам аргументи, за да повярвам или да подкрепя и утвърдя вярата си. Християнството не отхвърля тази позиция.

В исляма например не е така. Там си длъжен да вярваш – ако се съмняваш или не вярваш, обществото ще те отхвърли. А хрис­тиянската религия дори поощрява тези, които търсят доводи и доказателства, за да намерят или да утвърдят и засилят вярата си. Защото само твърдата и безрезервна убеденост, че сме открили и притежаваме истината, ще ни направи силни и свободни личности; само дълбоката и „проверена” вяра ще ни направи силни и убедителни проповедници на тази истина и тази вяра. Ако ние сме колебливи и несигурни във вярата си, ще се люшкаме в морето на живота като лодка без весла и никому няма да бъдем полезни. А силата на непоколебимата и пламенна вяра е наистина огромна. По думите на Спасителя, ако имаме макар и зрънце такава вяра, ще можем и планини да преместваме и нищо за нас не би било невъзможно (срв. Мат. 17:20).

Тук бих искал да ви предпазя от изкушението на т. н.религио­зен плурализъм. Мнозина твърдят, че тъй като Бог е един, всички религии са повече или по-малко истинни и няма особено зна­чение каква точно е твоята вяра. Разбира се, това е пълна безсмислица. Забележително е, че тя се проповядва от хора, които не познават добре нито една религия, нито пък са особено вярващи. Както няма много „богове”, а един единствен, така и религията, която единствено ни свързва с този единствен Бог, може да бъде само една. „Аз съм пътят, и истината, и животът; -заявява категорично Христос. – Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Йоан 14:6). Това значи – по метода на изключ­ването – че всички останали религии са неистинни, неверни. Затова трябва да бъдем особено внимателни, много критични и безкомпромисно добросъвестни, когато търсим и преценяваме, когато се съмняваме и вярваме. Веднъж придобили и избрали истинната вяра, да не се задоволяваме с постигнатото, колкото и похвално да е то.

Защото можем (и трябва) да задълбочаваме и утвърждаваме тази своя вяра непрестанно.

В заключение ще ви цитирам прекрасните и дълбоки мисли за вярата на руския философ Иван Александрович Илин (1883-1954) от книгата му Пътят на духовното обновление.

„За вяра е позволено да се говори само там, където истината се възприема с глъбината на нашата душа; където на нея се отзовават могъщите и творчески извори на нашия дух; където говори сърцето, а на неговия глас откликва цялото същество на човека; където пада печата от водния извор (вж. Йоан 4:14 в ек. м.) на нашата душа, тъй че водите му да се раздвижат и да потекат в живота.

Човек вярва в това, което възприема и усеща като най-главно в своя живот. Кажи ми кое за теб е най-важното в живота и аз ще ти кажа в какво вярваш. Душата ти се прилепва към това, в което вярваш и сякаш живее и диша чрез него; ти желаеш предмета на своята вяра, ти го търсиш; той става източник на твоята радост… Тук са твоите чувства и твоето въображение. С една дума, тук е реалният център на твоя живот: тук е твоята любов и твоето служение; тук ти си готов на жертви. Тук е твоето съкровище; а където е съкровището ти, там е и сърцето ти; -там е и твоята вяра (вж. Мат. 6:21 – в ек. м.).

И ето, колкото и да търсим, не бихме могли да намерим такъв човек, който да не вярва в нищо. Колкото по-дълбоко се взираме в човешката душа, толкова по-скоро ще се убедим, че човек без вяра въобще не може да живее; тъй като вярата е не нещо друго, а главното и водещото влечение на човека, определящо неговия живот, неговите възрения, неговите стремления и постъпки”.

Точно това иска да види днес обезвереният свят от нас, вярващите християни: как нашата вяра насочва, ръководи и определя живота ни. Светът иска да види как ние, Христовите последователи, сме се разпнали с нашия Учител; как на Неговия кръст сме приковали себелюбието и алчността си, мързела и завистта си и всичките си пороци и похоти. Това, което Тома поиска от Христос, светът го иска днес от нас. Светът сякаш все по-настойчиво ни повтаря: няма да повярвам, ако не видя на ръцете ти белезите от гвоздеите! Няма да повярвам, ако не видя раните от твоето саморазпъване!

Трябва да признаем, че светът има право да иска такова доказателство от нас.

Ще можем ли обаче да му го дадем? /8 май 2005 г./

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s