ЗА СЛЕДВАНЕТО НА ХРИСТОС (Кръстопоклонна неделя)

Някога еврейският народ, воден от Мойсей, напуска Египет, „дома на робството”, и започва своето дълго и мъчително пътуване към Обетованата земя. След като преминават по чуден начин Червено море, израилтяните навлизат в пустинята Сур. Скоро водата им свършва. Озовали се сред горещите пясъци, под изгарящите лъчи на пустинното слънце, хората изпадат в паника и започват да роптаят. Ропотът им се усилва от плача на прежаднелите дечица и рева на непоените животни. Жаждата и напрежението застрашително растат. Бурята изглежда неиз­бежна.

И в този миг някой забелязва извор. Там, между камъните, блика вода. Всички се втурват нататък, първите загребват с шепи и пият. Пият и… плюят. Водата е отвратително горчива и напълно негодна за пиене. (Затова и наричат този извор Мера, което значи горчило). Можем да си представим разочарованието, обидата, отчаянието на хората. Дни наред се мъчат без вода в пустинната пещ; накрая намират извор, но жаждата става още по-непоносима, защото водата му не може да се пие. Сега вече ропотът прераства във всеобщо негодувание. Всички се вкупчват около Мойсей с един единствен въпрос: „Какво ще пием?!” „И тогава – четем в книга Изход, където е разказан този драматичен случай – Мойсей викна към Господа, и Господ му показа дърво, и той го хвърли във водата, и водата стана сладка” (Изх. 15:25).

Не ни ли напомня това дърво, което е подсладило, облаго­родило и оживотворило водата на горчивия, солен и отровен извор едно друго дърво,”хвърлено” в живота на човечеството. Не ни ли напомня то кръстното дърво, Христовият кръст, който днес на кръстопоклонната неделя, сме изнесли за целуване и поклонение? Наистина колко горчивина, колко болка и разоча­рования има в живота на всеки човек! Колко трудно се преглъщат обидите, униженията и несправедливостите, с които се срещаме на всяка крачка. Колко непоносими могат да бъдат угризенията и самосъжалението, и самообвиненията, наслоили се в душите от собствените ни падения и низости. Да, трудно и мъчително се пие водата на живота, ако не е подсладена с дървото на Христовия кръст. Той затова ни е и даден – да превърне гор­чивата вода на битието в чиста и прохладна жива вода на спасението. Кръстът Христов превръща отровата в лекарство, горчивината – в сладост, болката – в наслада, мъката – в утеха, обидата – в прошка, огорчението – в радост, бедите – в надежда, завистта – в благопожелание, омразата – в добросърдечие, клетвата – в благословение. Кръстът Господен преобразява живота – той му дава сладост, смисъл и цел; прави го поносим и дори радостен, лек и дори свободен, ведър и дори щастлив.

Мнозина от нас са усетили тази чудодейна сила на Кръста в собствения си живот и чрез собствения си опит. Мнозина, но далеч не всички. Дори много повече са тези, които стоят като древните израилтяни край извора Мера и живота, който водят, им се струва все така горчив и зловонен, въпреки хвърленото в него кръстно дърво. Защо ли е така? Защото те нямат вяра. За тях кръстът не е символ на спасение, а знак за позор, не е път към вечен живот, а средство за убиване, не е лек за всички горести, а непоносима тежест. Животът на такива хора тече като неприятна, вмирисана, тинеста вода и нейната отрова и горчилка проникват даже и в мнимите им радости, вгорчават и съмни­телните им удоволствия, тровят дори и уж щастливите им мигове. И колкото повече имат тези хора, толкова по-неудов­летворени се чувстват; колкото повече се „радват” и „наслаж­дават”, толкова по-тъжно и скучно им става; колкото повече вземат и придобиват, толкова по-пусти и бедни стават душите им. Това е горчивата вода, това е Мерата на човешкото битие без кръста Христов.

А за вярващите неговата сила да възпира злото и да го претворява в добро е наистина удивителна и безгранична. Световноизвестният руски писател нобелист Александър Сол-женицин разказва за годините, прекарани в един от зловещите сибирски концлагери. Сломен от нечовешките условия и убийст­вения труд, той стига до пълно отчаяние и решава да сложи край на живота си. Солженицин не бил все още християнин, но вярвал, че самоубийството е противно на Божията воля. Затова той измисля друг план – решава да предизвика пазача да го застреля.

На едно от общите събрания на затворниците Солженицин сяда на първия ред. Идеята му е в даден момент да стане и да хукне към изхода, предизвиквайки някой от пазачите да употре­би оръжието си. Там се стреляло на месо без предупреждение дори и при неволно нарушение на реда. Ала изведнъж друг затворник седнал пред Солженицин и препречил пътя му към изхода. Непознатият се навел и за голяма изненада на бъдещия писател, без да каже дума, начертал кръст на мръсния под. Кръст! Колко много може да каже този свещен знак на всяка човешка душа! Колко много, колко силно и убедително може да говори той особено на страдащите и отчаяните! Недоумявайки и питай­ки се дали този непознат затворник не е Божи пратеник, Солже­ницин се отказва от самоубийството и решава да изтърпи докрай своето затворничество. Там, в сибирския концлагер, той става християнин и когато излиза на свобода, свидетелства за всичко преживяно пред цял свят.

Днес в евангелското четиво (Марк 8:34-9:1) чухме Христовия призив: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и ме последва”. Тези думи смущават и плашат мнозина. Напразно. Изяснявали сме ги неведнъж и добре знаем, че „да се отречем от себе си”, значи да се откажем от своя егоизъм и крайно себелюбие, от лошите и нечисти пориви, които бушуват в нас, от злото, което се ражда в глъбините на сърцата ни. Всички ние, като християни, правим – с променлив успех – точно това: борим се със своите недостатъци, опитваме се да се отречем от тях. Почти всички сме изпълнили и втората Христова повеля – взели сме и търпеливо носим кръстовете си. Ала това не е всичко и не е достатъчно.

Третото изискване на Спасителя е „да Го последваме”‘. Ето тук се къса нишката, тук обикновено се проваляме. Борим се с недостатъците и пороците си (колкото можем), приели сме, общо взето, личната и обществената си участ, тоест „носим кръстовете си”, но… не следваме Христа, Не вървим по стъпките Му, не сме близо до Него, с Него и в Него. И затова самоотричането ни тежи, затова собственият ни кръст ни притиска толкова силно, че сякаш ще ни смаже. Защото оставаме далеч от Христос. Далеч по сърце, далеч по мисъл и далеч по живот. Казахме в началото, че кръстът Христов може чудодейно да „подслади”, да олекоти, да просветли живота ни. Но как? Чрез силна и дейна вяра, която да ни вкара в стъпките на Господа и да ни приближи максимално до Него. Имайки чрез тази вяра Христовата животворяща близост, самоотричането и кръстоносенето ще ни се струват не само поносими, но и приятни и желани.

Точно това има предвид Спасителят, когато ни призовава с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми -леко” (Мат.11:28-30). / 26 март 2005 г./

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s