ПРЕКЪРШЕН ПОЛЕТ

Неврокопски митрополит Борис

(Неделя на всички Български светии)

Село Коларово, Петричка околия. Хиляда деветстотин чети­ридесет и осма година. Осми ноември, Димитровден (по стар стил). В селото има голям празник. За да освети новопостроения храм „Св. вмчк. Димитрий”, тук е дошъл Неврокопският митро­полит Борис. Новата църква и дворът й са препълнени с бого­молци. След службата митрополитът е извикан на двора от някакъв низвергнат (разпопен) свещеник. Двамата си разменят няколко реплики. Низвергнатият изважда пистолет и пред очите на хилядното множество изстрелва пет куршума в тялото на владиката. Така на връх рождения си ден, току-що навършил шестдесет години, загива един от най-достойните йерарси на Българската Православна Църква – Негово Високопреосвещен­ство Неврокопски митрополит Борис.

Светското му име е Вангел Симов Разумов. Роден е, както казах, на Димитровден – осми ноември, хиляда осемстотин осемдесет и осма година в с. Гявато, Битолско. Родителите му, като повечето хора в този край, са благочестиви и родолюбиви християни. Малкият Борис отрано проявява жив интерес към Църквата и вярата, и показва завидна любознателност и рядко ученолюбие. Завършва начално училище в Гявато, а в 1904 г. и трети клас на Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. През 1903 г. петнадесетодишният гимназист е сполетян от страшно нещастие. По време на Илинденското въстание родното му село е опожарено, а жителите му са избити по най-жесток начин. Турските аскери изнасилват жените, а пелена­четата хвърлят в огромна огнена клада. По-късно през есента геройски загива заедно с осемдесет и шест четници и бащата на Вангел. Тази кървава трагедия оставя дълбоки и незаличими следи в душата на бъдещия архиерей. В сетните години като духовник той по всеки повод неуморно ще възнася молитви в памет на загиналите свои сънародници.

През 1910 г. Вангел завършва с отличие Цариградската семинария и приема монашество под името Борис. След пет години йеродякон Борис завършва и Богословския факултет в Черновиц (Австрия) с докторска степен. Връща се в България и учителства в Бачковското свещеническо училище и Плов­дивската духовна семинария.

От 1917 до 1922 г. вече като йеромонах, младият духовник обгрижва българската колония в Будапеща. Тук той разкрива богатите си духовни дарования, които по-късно ще развие в драгоценни добродетели. С преданото си и енергично служение той оставя траен спомен в своите пасоми, на които успява да построи и храм – „Св. св. Кирил и Методий”.

От 1922 г. Борис вече е архимандрит. Последователно заема високи и отговорни постове в църковната администрация -протосингел на Св. Софийска митрополия, началник на Култур-но-просветния отдел на Св. Синод, предстоятел на ставро­пигиалния храм „Св. Александър Невски”. Всяка повеля на Църквата той приема с послушание, на всяко място работи с жар и примерно усърдие. Характерът му е благороден и благ, обноските – естествени и фини, речта – умна и увлекателна, животът – чист и безупречен. Той винаги и към всички е благоразположен, добронамерен и деликатен. Архимандрит Борис има рядката дарба да печели за Бога души и да ги води при бистрия извор на православната вяра. По думите на покой­ния архимандрит Сергии (Язаджиев) той покорявал околните с щастливото съчетание на благост и строгост, които излъчвала личността му.

Младият клирик притежава богата духовна и обща култура, широки литературни и философски интереси и е почитател на хоровото църковно пеене. Той владее църковнославянски, руски, гръцки, турски, румънски, унгарски, немски, френски, англий­ски и италиански – цели десет езика! Това му позволява да чете в оригинал и да следи новостите в световната богословска и философска мисъл. Архимандрит Борис отлично познава Све­щеното Писание и притежава ярка литературна и поетична дарба. Проповедите му са вдъхновени и убедителни, пронизани от светлината на евангелските истини. В 1934 г. излиза стихо­сбирката му „Полети” под псевдонима Ивайло Орлин. Плод на особената му любов към св. Йоан Рилски и Рилската св. обител е акатистът в чест на Преподобния пустиножител, написан в стихове и одобрен за богослужебна употреба от Св. Синод.

В продължение на пет години (от 1926 до 1931 г.) архиман­дрит Борис е Ректор на Софийската духовна семинария. Като такъв той живо се интересува от просветното дело и публикува редица статии по проблемите на българското училище. В това време (1928, г.) пише и изчерпателната си и задълбочена бро­шура „Кризата в нашето училище”, която е удивително актуална и днес. Много скоро архимандрит Борис издига семинарията на завидна висота и я превръща в най-престижното училище в столицата. Въвежда строг ред и дисциплина, но семинаристите го обичат искрено и силно, защото чувстват бащинската му грижа и любов. С ректорството на архимандрит Борис Семина­рията започва да дава на отечеството ни искреновярващи, високообразовани и влюбени в служението си духовни пастири.

След като веднъж отказва, на 14. 12. 1930 г. архимандрит Борис е ръкоположен за епископ. В продължение на три години той е главен секретар на Св. Синод. Като такъв (а по-късно и като митрополит) той извършва още едно значимо дело. Нато­варен е с историческата мисия по възстановяване на канони­ческите връзки и вдигане на схизмата от Цариградската патриар­шия. Благодарение най-вече на дядо Борис преговорите завър­шват успешно и от 22. 09. 1945 г. схизмата, тежала на родната ни Църква повече от седем десетилетия, е вдигната окончателно. През март 1935 г. епископ Борис е избран единодушно от народ и Синод за Неврокопски митрополит. Първата му грижа като владика на епархията е религиозно-нравственото издигане на народа. Той изисква от свещениците непрекъсната работа за „усвояване благодатните сили, получени при ръкоположението” (Окръжно 2646/зо. 09. 1935 г.), въвежда всекидневното бого­служение и църковно-народно честване на всички български светии; разгръща работата на християнските братства. Трудно е да се опише многостранната архипастирска, организационна, религиозно-просветна, строителна и душеспасителна дейност на Негово Високопреосвещенство. В същото време той е постоя­нен постник и молитвеник, взискателен и строг към себе си и снизходителен и великодушен към ближните; живее в нестя-жание и води скромен монашески живот.

Полетът на тази светла и богоустремена личност е прекършен след 09. 09. 1944 г. Комунистическото управление на страната започва жестока разправа с Църквата и духовенството. Занизват се тежки години на унижения, заплахи и мъчения, на интерни­рания, трудови лагери и убийства. Владиката е преследван дори и затова, че се осмелява да нарича своите пасоми българи, а не македонци. Въпреки това той безстрашно работи с удвоено усърдие за физическото и морално оцеляване на повереното му духовно стадо. След безброй издевателства и гаври, клевети и заплахи комунистите виждат, че няма да могат да сломят смелия и верен Христов воин и решават да го премахнат. Забележително е, че дядо Борис ясно предусеща близката си смърт. Когато брат му Йордан Симов в края на октомври 1948 г. го предупреждава да не отива в южните предели на епархията, където го заплашват с убийство, той възразява: „Ти да не искаш да ми попречиш да стана мъченик? Ами ако аз сам желая това?!”.

На първи ноември, празника на любимия му Рилски манастир (по стар стил), той служи и се прощава с братята. На заминаване няколко пъти слиза от колата, за да погледне отдалеч манастира и да се сбогува с него. На осми ноември е в село Коларово, за да освети новия храм „Св. вмчк. Димитрий”. След службата дядо Борис произнася последното си слово на тема „Да помним и да се готвим за смъртта си!” привеждайки примера на св. Димитър и готовността му за мъченическа саможертва за Христа.

Тъкмо благословил трапезата, владиката е извикан от низ­вергнатия свещеник Илия Стаменов от с. Хърсово. Дядо Борис казва на гостите да обядват и излиза вън, за да не се върне никога вече. Той излиза, за да понесе тежкия си мъченически кръст до своята Голгота и да се разпие до Христа. За да се сбъдне това, което сам предрекъл в младежката си поезия:

Мойта ранна връст, мъченишки кръст; моят път в живота, пътят към Голгота!

Всички очевидци и съвременници на това злодейство са единодушни: „Убиха го комунистите, защото не им се продаде!” Присъдата на убиеца е символична – седем години при лек режим – отглеждане на лозя. Съвестта му обаче не го оставя на мира и той умира в жестоки угризения.

Защо точно днес ви припомням възвишения живот и подвиг на този наш дивен свещеномъченик, наречен от Русенския митрополит Михаил „съвестта на Българската православна църква”? Защо точно днес възправям пред духовния ви взор неговия величав и сияен образ? Защото точно днес – Неделята на всички български светии е денят, в който с особена обич и ревност трябва да почетем всички знайни и незнайни светци и мъченици, озарили духовния небосклон на България. А митро­полит Борис безспорно е един от тях. С целия си живот той напълно оправда думите от Откровението на св. Йоан Богослов: „Зная делата ти, труда ти и търпението ти, и че не можеш да понасяш злите” (Откр. 2:2). Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10). Това е и епитафията, издълбана на гроба му в църквата „Въведение Богородично” в Благоевград. Едва ли можем да добавим нещо повече, освен предано да носим този свиден и светъл образ в паметта и в сърцата си, и да го обичаме чрез подражание. /3 юли 2005 г./

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s