Смисълът НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ – Притчата за талантите

Приемните изпити в Софийската духовна семинария, която по време на моето ученичество се намираше на гара Черепиш, недалеч от от Черепишкия манастир, бяха два: по пеене и български език. Не би било пресилено да се каже, че в Семи­нарията тогава бяха събрани най-гласовитите момчета на Бълга­рия. Всички семинаристи пееха добре, повечето от половината -много добре, а във всеки клас имаше по няколко отлични певци солисти. Мнозина от тях по-късно направиха певческа кариера и досега с успех пеят в оперните театри по света. Аз бях, диригент на нашия класен хор, свирех и на цигулка, но бях среден певец. А много обичах да пея. облажавах момчетата с големи тембристи гласове, солисти на хора, особено тенорите. Струваше ми се, че ако имах такъв прекрасен глас, изобщо няма да си затварям устата и ще пея непрекъснато, за да го овладявам и усъвър­шенствам. В същото време бях нередовен на уроците по цигулка, свирех малко и напредвах бавно. Като слушах как пее цигулката в ръцете на учителя ми си мислех, че ако мога да свиря като него, няма да изпускам инструмента от ръцете си. Веднъж му го казах. Той ме погледна сериозно и отговори: „А какво да кажат съвсем малките и начинаещите? Ако и те мислеха като теб, никой никога нямаше да просвири.”

Мисля, че всеки от нас в различна степен си е служел в своето детство и юношество с такива лъжливи самооправдания. Лошото е, ако човек овреме не се освободи от тях и те продължават да го следват и в зрелите години от живота му. Всъщност, става точно така. И днес често ще чуем от улегнали възрастни хора подобни самооправдания. Как родителите, средата, обстоятелствата и пр. външни причини са им попречили да развият дарбите си и да станат това, което биха искали и биха могли да бъдат. Наистина, някои хора от моето поколение, с които сме преживели мрачните десетилетия на червения режим, знаем какво е пречупена съдба и убито бъдеще. Но не за такива обективни причини става дума. Аз говоря за лъжливите самооправдания, с които ние се опитваме да прикрием леността си, да оправдаем безделието си и да се оневиним за добрите възможности, които Бог ни е давал, но ние сме пропуснали поради мързел и безгрижие.

Днес чухме притчата за талантите (Мат. 25:14-30) – една от най-популярните притчи на Спасителя. Разглеждането и анали­зирането на тази притча обикновено става извън контекста. А контекстът, особено тук, е особено важен. Текат последните дни от земния живот на Христа. Той е на Елеонския хълм (Мат. 24:3), когато при Него идват учениците Му и Го питат кога ще бъде и какъв е белегът на второто пришествие и свършека на света. Изчерпателният отговор на Иисус е поместен в цялата двадесет и четвърта глава от Евангелието според Матей. Следващата двадесет и пета глава започва с притчата за десетте девици, в която Христос разкрива истината, че делото на спасението ни е наше лично дело и лично усилие и ние не бива да оставим светилниците ни да загаснат, т. е. да оставим душите си без елея на добрите дела, защото Младоженецът ще дойде внезапно, в неизвестен ден и час. И веднага след тази притча в същата есхатологична поредица, следва притчата за талантите. Не­посредствено след нея е разказът за Съдния ден, когато Господ, като пастир, ще отдели „овците” от „козите” и ще съди всички народи. След като изрича всичко това, Христос завършва с думите: „Знаете, че подир два дни ще бъде Пасха и Син Човешки ще бъде предаден на разпятие” (Мат.26:2).

Фактът, че притчата е част от откровението, което Сам Господ Иисус ни дава за края на света, за Второто пришествие, за Съдния ден и за участта на вселената, на човечеството и на всеки отделен човек, я прави особено значима. Внушението на Спаси­теля е повече от ясно: никой човек не бива да пропилява живота си в бездействие. Бог всекиго е дарил – наистина в различна степен, но всеки е дарен с определени качества, „таланти” и никой няма право да ги „заравя в земята”, а е длъжен да се труди, да ги „употреби в работа” и да ги върне умножени на Господаря, Който ги е дал.

Тук под таланти не трябва да разбираме само духовните и телесните дарби и способности (музикални, художествени, математически, медицински, технически и пр.), а всичко дадено ни от Бога, което е в нас и извън нас: здраве, сили, време, природни условия, материални възможности, средства и т.н. Всичко добро, което ни е дадено от Бога и което можем да подобряваме, да развиваме и да множим, е „талант”, дар Божий. И наш християнски дълг е да работим с тези таланти и да ги върнем на Бога удвоени и утроени или в най-лошия случай -поне с лихвата. И за да проумеем, да си дадем сметка колко съдбовно важно е това, Христос е вплел тази притча в откро­вението Си за Своето Второ идване, за Съдния ден и за вечната участ на всеки човек.

Макар че смисълът на притчата е кристално ясен, възникват и някои въпроси. Един от тях е: защо Бог не дава талантите по равно, а на един – пет, другиму – два, а някому – само един? Не е ли това несправедливо?

От начина, по който Бог разпределя талантите, стават ясни две неща: първо – Бог дава всекиму, никой на този свят не е оставен без талант и второ – Бог не дава по равно. Защо? Отговорът е в същия този петнадесети стих: Бог раздава талан­тите „всекиму според силата” (к.м.). Бог преценява кого и как да обдари и кой колко и какви таланти може да разработи; на силния дава повече, на по-слабия – по-малко. От притчата става ясно и това, че Бог преценява безпогрешно кому колко да даде. Не случайно третият слуга получава само един талант. Той и него не може или не иска да разработи, дори не пожелава да го внесе в банка, за да получи поне лихва. И два таланта да беше получил, и пет, все щеше да ги зарови в земята. Затова и ние не трябва да се вълнуваме от въпроса „Колко получих?”, защото всеки е почетен от Бога „според силите си”, а трябва да се запитаме: „Какво правя с това, което, съм получил?” Разработвам ли го, умножавам ли го или съм на път да го заровя в земята? Бог не иска от нас невъзможното, а само това, което можем да направим според способностите си, които ни е дал. Но ако не върнем полученото умножено, няма да ни бъде простено. Защото сме пропилели Божия „капитал” и сме погубили живота си.

Тук бих искал да кажа нещо и за броя и „големината” на дарбите. Трябва да знаем, че това са много относителни вели­чини. Един „по-малък” талант, разработван упорито и настой­чиво с много труд, може да бъде удвоен, утроен и удесеторен. И обратно – голям талант или много таланти, но занемарени и неразработени, „заровени в земята”, не донасят дори и задъл­жителната минимална лихва. Така този, който не се упражнява и не работи губи дарованието, което е получил, и то сякаш отива при трудолюбивия и старателния като допълнителна награда.

И така: приели ли сме Христос като наш Учител, Спасител и Бог, ние сме приели и всички Негови повели като наше жизнено верую. А първото и основно изискване на Господа Иисуса е това – да развиваме всичките си дарби и качества, с които Той ни е дарил. Това ние като християни дължим на Бога, на ближните си и на себе си. Притчата за талантите е притча за смисъла на човешкия живот. Ако способностите и ползо-творността ни не растат с всеки изминал ден, това значи, че ние пропиляваме живота си – и тукашния – земния, и отвъдния -небесния. Призванието ни като последователи и съработници Христови е да развиваме всяко свое дарование, дори и най-малкото, до възможно най-висока степен. Само така ще можем да извършим всичкото добро, на което сме способни и да прославим достойно нашия Творец и Баща.

А чрез това добро да изявим и любовта си към Него и към нашите ближни. /6 февруари 2005 г./

Към СЪДЪРЖАНИЕ на книга 2 – С дух и истина

This entry was posted in С Дух и истина 2. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s