Св. Княз Борис

2 май 2020
СВЕТИ КНЯЗ БОРИС – ПОКРЪСТИТЕЛЯТ

Автор свещ. Александър Лашков

В живота на всеки народ има преломни моменти, които изцяло и задълго, а понякога и завинаги променят съдбата му. В историята на нашето отечество такива съдбовни събития има не едно и две и с горчивина трябва да отбележим, че повечето от тях носят трагичен знак. Падането на България под византийско владичество и ослепяването на Самуиловите войни; падането на България под турско иго и избиването на търновските първенци; националните катастрофи след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, избиването на политическия, интелектуалния и духовния елит на нацията след преврата на 09. 09. 1 944 г. , са все събития, които дълбоко раняват народната душа. Това са национални трагедии, последиците от които още тежат върху нас, съвременните българи, и от които може би никога няма да се излекуваме.

Прелиствайки кървавите страници на нашата история, ние можем да намерим, макар и доста по-трудно, и светли, и радостни събития; събития, които увенчават дълголетни народни стремления и борби или са плод на богоозарена държавническа мъдрост и прозрение.

Днес, втори май, е денят на св. княз Борис Покръстител — ден, който ние, за дълбоко съжаление и срам, мълчаливо отминаваме. Тържествено честваме паметта на светите братя Методий и Кирил (1 1.05), на свети Йоан Рилски (18.10), на св. Климент Охридски (25.1 1), но втори май сме забравили. А това е ден, в който честваме паметта на един велик и богоозарен княз и държавник; княз, по чиято воля българи и славяни приемат спасителната християнска вяра, и държавник, който със своята далновидност и мъдрост, и явно с Божието озарение успява да преведе държавния кораб през всички опасности и посегателства над политическата му и духовна независимост.

От учебниците по история знаем твърде малко за покръстването: и като извънредно сложен и труден за осъществяване политически и духовен акт, и за огромното му «значение за младата ни тогава държава. А княз Борис живее и действа в една извънредно сложна международна и вътрешна обстановка. Ще обрисувам накратко само вътрешната.

Християнството в българските земи съвсем не е непознато и чуждо — донесено е тук от самия апостол Павел. Още в IV век в по-големите градове (Константинопол, Солун, Одрин) имало епископии. Славянските нападения (VI и началото на VII век) разстроили църковния живот, но епископиите в укрепените и крайморските градове се запазили (Средец, Пловдив, Несебър, Боруй). От местното население християни били предимно славяните. Това оформило две „партии” при двора: славянска (прохристиянска) и прабългарска (езическа). С териториалното разширение все повече се налагало държавата да се крепи на тези два толкова разнородни елемента прабългари и славяни. Християнството внесло ново раздвоение и още повече усложнявало нещата. Трябвало да се намери някаква вътрешна спойка, вътрешно единство. Борис навреме (гениално и по Божие внушение?) прозрял, че само една нова вяра ще заличи различията, ще помогне за сливането им в един народ и ще обезпечи бъдещето на българската държава.

По това време между устроените европейски държави само България била езическа, на нея гледали като на нещо чуждо, с недоверие и предубеждение. Борис си давал сметка, че само едно покръстване ще приобщи България към християнската цивилизация и ще я направи равноправен член на европейското семейство.

Освен това князът разбирал, че самодържавието (един Бог — един владетел) е много по-уместна форма на управление от олигархията; че християнството е естествен носител на идеята за самодържавие и че Църквата би могла да бъде най-надежден съюзник на силната централна власт. А тя била особено нужна на Борис, за да се разправи с боилите и славянските князе.

И така, след като дълго и предпазливо се колебае между Константинопол и Рим, по политически причини (за да избегне война с Византия), Борис изоставя намерението си да бъде покръстен от Рим и се обръща към Константинопол. Праща пратеници, които са покръстени още там, в България идват епископ и много духовници и князът и близките му се кръщават, а след това и народът. Това става през есента на 863 г. и пролетта на 864 г. Борис приема християнското име Михаил — името на императора.

Вестта за покръстването на княза произвела огромно впечатление в България. Особено силно се развълнували боилите. Възбудата била тъй силна, че те се събрали в Плиска (от цяла България), обвинили княза, че е дал „лош закон“ на народа си и се вдигнали на бунт. Борис обаче го потушил в самото начало. Най-видните 52 водачи на бунта били заловени и убити, а за да не търсят мъст потомците им в бъдеще — и техните семейства. (Този акт тежал на княза цял живот. С един от въпросите, които по-късно отправил на папата, Борис пита: могат ли интересите на делото да оправдаят тази постъпка?)

Така формално България скъсва с езичеството. Но точно сега лъсват и новите опасности и за вътрешното й спокойствие, и за духовната и политическата й независимост. Настъпва истински религиозен хаос. Хората не разбират нищо от проповедта на гръцките духовници; плъзват многобройни еврейски и мохамедански мисионери и всякакви шарлатани и самозванци; няма никакви закони по новата вяра и пр. Приетото от България православна християнство я поставяло под прякото духовно началство на Византия, а чрез него и на светското в лицето на императора; на Византия, срещу която България два века с неистова борба удържа своята независимост. Така християнството, вместо да затвърди българската политическа цялост, вече вещаело близката й гибел. Обвиненията на избитите бунтари, че князът е дал на народа си „лош закон” започнали да се сбъдват много бързо.

Борис отново се обръща на запад. Той пише и на Лудовик Немски, и на папа Николай I. Князът се интересува от много неща, но особено го интересува въпросът ще има ли България независима автокефална църква. И патриарх Фотий, и папата го усукват и дават уклончиви отговори. Започват спорове между Рим и Константинопол кой има духовни права върху българските територии; спорове, които довеждат до пълното разделяне на двете църкви. Междувременно за Борис става пределно ясно, че поради царящия на Запад папоцезаризъм България никога няма да има независима църква, а той не желае да подчини народа си на влиянието на чужда външна сила. Борис прекратява преговорите с Рим и отпраща обратно папските пратеници.

Князът отново се обръща към Константинопол. А там вече има големи промени: нов, енергичен и умен император — Василий I; и нов патриарх — Игнатий. Бил свикан общ събор (870 г.), за да се изгладят несъгласията между двете църкви. Когато съборът приключил вече работата си, пристигнали и пратениците на българския княз. Заради тях било свикано ново извънредно заседание и тук българите, пред представителите на християнския свят, поставили въпроса: към коя от двете църкви трябва да принадлежи новопокръстена България?

Папските делегати били изненадани и не могли да реагират адекватно. „Чрез свидетелството на българските пратеници съборът установил, че когато българите заели своето ново отечество, заварили тук не латинско, а гръцко духовенство. С това въпросът бил изчерпан: решено било занапред България да остане под върховенството на Константинополския патриарх. България се отвърнала от Рим, за да свърже завинаги съдбата си с тая на християнския Изток“ (История на българския народ, П. и В. Мутафчиеви, София, 1995).

За княз Борис е било напълно ясно, че и Рим, и Константинопол са отричали правото на България да има самостоятелна Църква. Той безспорно си е давал сметка, че чрез духовното настойничество Византия ще посяга и към политическата независимост на България. Но князът правилно е преценил (и това е едно от гениалните му прозрения), че при властващия в православието принцип на цезаропапизма (върховенство на светската власт над църковната) и при познатия византийски опортюнизъм вероятността България да се сдобие с напълно самостоятелна (автокефална) Църква е напълно възможна и реална. А подкрепата, която православните Църкви безрезервно показвали на царската власт, била за Борис жизнено необходима, за да доведе докрай своето епохално дело по изграждането на държавата и обединяването на народа.

След събора в 870 г. (за католиците това е VIII вселенски събор) управлението на българската църква било поверено на архиепископ, назначен от Константинополския патриарх. И висшето, и низшето духовенство, с редки изключения, било гръцко. И тук възниква нова голяма опасност. Тъй като нито прабългарите, нито славяните имали писменост, официалният писмен език бил гръцкият. Богослужението се извършвало на гръцки и образованието и книжнината били гръцки по дух. Така образованите българи се отчуждават от своя корен и народ. Чрез покръстването княз Борис се надявал да премахне битовите различия между прабългари и славяни, но с него се родила опасността от ново разделение между обикновения народ и възпитаните от византийците първенци (негови синове). И колкото поголям ставал броят на „книжовниците“ , толкова по-голяма ставала опасността от Денационализация. Така в християнизирана вече България започнала да зрее нова криза, еднакво опасно и за народа, и за държавата.

Но и с нея далновидният и боговдъхновен княз се справил успешно. Той прозрял, че единствено спасение може да намери в делото на братята Кирил и Методий сред моравските славяни. като небесен дар (а това си е точно тъй!) Борис приема изгонените от Моравия трима ученици на великите братя: Климент, Наум и Ангеларий, които донесли писменост на езика, който говорели голяма част от неговите поданици, Така опасността от денационализация и духовно поробване била ликвидирана. Пред България се отварял пътят на духовен и материален разцвет.

Наред с всичко друго княз Борис разљрнал и голяма храмостроителна дейност. В житието на св. Климент се разказва, че князът заповядал да съградят в царството му седем катедрални храма. Един от тях безспорно е църквата в Плиска, която поразява със своите размери — 99 м. дължина и 30 м, ширина, и е по-голяма от „Света София” в Истанбул; а знаем, че в продължение на 8 века „Света София“ е била най-голямата сграда в света (църквата в Плиска понастоящем се възстановява). Забележителен е и един друг факт. Покръствайки народа си и полагайки неимоверни усилия да утвърди новата вяра у своите поданици, Борис сам се проникнал от нея и станал дълбоко религиозен човек. Както свидетелстват чуждите летописци, денем той се явявал пред народа в царска багреница, а нощите прекарвал в църква, молейки се на Бога със сълзи. Това обяснява и отказването му от престола към края на живота му, замонашването и оттеглянето му в манастир близо до Преслав (889 г.). Последните си години князът прекарал в трудове над старобългарската писменост, в пост и молитва. Светият княз Борис починал на днешния ден — 02 май 907 г.

Трудно е да се даде пълна и заслужена оценка на делото на светия княз. Както и да го погледнем обаче — като историци, като политици или като християни — не можем да кажем друго, освен: покръстването и сплотяването на народа, създаването и устройството на независима българска църква, утвърждаването на старобългарската писменост и книжнина и причисляването на България към семейството на цивилизованите европейски държави това е най-великото дело в нашата история. Чрез него България получава и вяра (спасение), и писменост, и книжовност (Духовна светлина и просвещение). А точно това са факторите, които ни запазват като народ и държава през вековете и до днес.

Нека помним какви велики и свети мъже са положили дарбите, усилията и живота си дълбоко в основите на нашата скъпа родина; да я обичаме, както те са я обичали и да си служим с тяхната всеотдайност и любов.

02.05.2020 г.

This entry was posted in Събития. Bookmark the permalink.

Отзиви / Коментари

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s